Муфаса: Цар Лъв

Франц (2016) - цветните чувства, изразени в черно-бял филм

Това е филм, който пленява, който остава в съзнанието и очите в продължение на много часове, с убеждението, че си видял опера, която има вкус на драматичен трилър, между желаното и реалното, между спомените и живота, в който се надяваме за нещо по-добро.

Режисьора Франсоа Озон винаги обича да се шегува с публиката си, разказвайки истории, в които нищо не се случва и всичко е възможно.

В този красив “Франц” ни показва Европа след първата световна война, в която е още по-трудно да бъдат забравени враговете и омразата към тях: Франция не забравя своите мъртви, както и Германия: тя вижда своите плодородни земи, като предпоставки за раждане на националсоциализма, който след няколко десетилетия ще доведе ужаса на всички континенти.

В този исторически контекст се развива любовна афера, между една жена, която е  потушен от смъртта на годеника си Франц и мистериозната поява на един млад французин, който твърди, че го е познавал и спомените за него са още пресни в съзнанието му. Кой е този Адриен наистина? Какво прави в Германия?

 

С променливата красива черно и бяло картина, но противно на очакваната ни това, което обикновено правите режисьори тоест, чрез оцветяване само на ретроспекции и мечти, той прави произведение, което е същността на чувствата и негодуванията, на любовта дори и да е в нов човек.
Така че, ето какво се случва на главната героиня Анна и д-р Ханс, който е баща на починалия: те все още са подозрителни към целта на младия Адриен. След време всичко се променя, обръща се отношението към него – оценен или с чувства за силно отблъскване, след разкриването на истината. Да, това е истина, която във филмите на Ozon никога не се знае. Дали това е “истинската” истината или момент на изненадващи парцели, които привличат внимание, в очакване на реалността и окончателна повратната точка.

Трудно е да възприемем идеите на славното кино в годините между две световни войни. Това с което се отличава на първо място е  перфектната обстановка, дрехите мокрия и тъмен град, зашеметяващите черно-бели блестящи цветове, а след това към тази атмосфера се присъединява един тайнствения и суров европейски град. Тук там се долавя тевтонското хладнокръвие, което се характеризира в творчеството на Михаел Ханеке, особено когато се вгледаме в липсата на търпеливост и грубост, безпристрастния д-р Hoffmeister, от който излиза един и същ патриотичен дъх. Но неговия характер омеква единствено от забележителната музика от цигулката на Адриен. Между другото, Адриен наистина е провокативен цигулар и Анна ще остане завинаги в Париж. Ozon както винаги, не губи време по разказване на филмите, а разказва историите с голяма плавност в съвършена хармония, с несравним сценарий.

 


Това със сигурност е един филм, който очарова, особено в Париж на 20-те и 30-те, щастливи и безгрижни. Но националсоциализма е около ъглите, който символизира новото мислене, което трябва да бъде оставено настрани, защото само тези които го отхвърлиха, помнят, че то носи разруха и война, а войната носи само смърт на младите деца на собственото отечеството и други деца. И кой ги изпраща на фронта?

 


Така Франсоа Озон продължава да разказва една ясна история, в която не всичко е ясно, винаги с поглед към мистериозното, дори и с актьори в добра форма и с лъчистата звезда, която ще видим отново в простора и тя си има име:  Paula Beer – красива и талантлива, с лице, което се е показвало повече години от колкото реално изглежда.